Ипотпал сателити

Както отдавна се канех (дано не съм закъснял), пускам малко ипотпал сателити, които се надявам да ми помогнат с SEO състезанието. Колегата ми написа разказ за герой на име Ипотпал, затова и тук пускам първата част на разказа, а следващите може да намерите на:

Ипотпал при играта – част 2;

Ипотпал при шахмата – част 3;

Ипотпал при Българската шахматна мрежа – част 4;

Ипотпал

Това е историята на едно малко момче израстнало без родители, в древните векове, по време на неспирните войни и битки между многото племена в неговата родина. Единствените, които ги беше грижа за него бяха познати и близки на загиналото му семейство. Още от бебе малкият Ипотпал остана сираче и порастна без приятели и родителска любов. В него обаче се криеха неподозирани възможности.
Растейки без семейство, Ипотпал нямаше баща, който да го научи да се защитава, ловува и всички необходими за оцеляването, през тези варварски времена неща. Всички деца го биеха, момичетата го отбягваха и никой не се интересуваше от него. Един ден обаче, на момчето му омръзна да бъде неудачникът в племето. Той започна да се крие и да гледа тайно как по-големите от него тренират и се упражняват в хвърлянето на копие, стрелбата с лък, борбите, битките с дървени мечове и други бойни техники. След няколко дни на „шпионаж” детето се захвана да изработва свойте тренировъчки приспособления. Ипотпал си направи копия, лък, издялка си стрели, направи си няколко дървени меча и изработи няколко дървени война, за негови противници. Занесе скришно нещата на една отдалечена от селото поляна и тренировките му започнаха. Въпреки бавните резултати, умората и горещината на жаркото слънце, което безпощадно грееше всеки ден над него, момчето не се отказваше и продължаваше да се бори, за да постигне своята цел – да бъде най-великият войн на селото. Часовете минаваха бавно, жегата беше ужасна, а Ипотпал имаше съвсем малко храна и питейна вода (малката дажба която му даваха всеки ден). Изтощен, останал почти без сили той падаше, но пак се изправяше и продължаваше. Скоро обаче тежките физически натоварвания се оказаха непреудолимо препиядствие за него и един ден момчето загуби съзнание. Когато се събуди си направи сметка, че ако иска да постигне резултати трябва някак си да си набавя повече храна….
На другата сутрин Ипотпал открадна едно от бойните копия на войните от селото и реши да тръгне на лов. Все още невярващ в себе си, той се страхуваше дали ще може да се справи със своето начинание. За негов ужас обаче, той не само намери животно…. ненадейно, докато вървеше през гората попадна на мечка. Огромният кафяв звяр се втренчи в момчето и изръмжа с грозния си глас. Скован от ужас и страх, обзет от паника невръстния момък бише изправен пред огромно изпитание: да оцелее в неравната битка или да умре от зъбите на свирепия звяр. Атаката на мечката не се забави, тя се втурна към момчето предвкусвайки своя улов. Но скритите в младия Ипотпал заложби и неговият разрушителен гняв се пробудиха ненадейно! Момчето се засили и хвърли с такава сила копието към идващата опасност, че прониза мечката през цялото й тяло. В този момент смелост и гордост обзеха момчето. Ипотпал най-накрая повярва в себе си и своите възможности. От зъбите и ноктите на огромното животно момчето си направи огърлица и продължи свойте тренировки….
След като се прибра в селото всички започнаха да обвиняват малкия Ипотпал, че е откраднал огърлицата от някой или просто я е намерил и че не е достоен да я носи. Младежът не издържа на подигравките и се хвърли върху момчетата, които му се присмиваха. За изненада на всички досегашния неудачник в селото победи съвсем сам всичките си противници. Покрит с кръв и драскотини той не спираше да се бие и така спечели уважението на своите хора…
Момчето не спря с тренировките. Всекидневно то се учеше как да се бие, да се бори, усъвършенстваше всички техники и дори измисли нови собствени…
Един ден, докато Ипотпал тренираше на хълма до селото, дойде един от войните и му каза:
– Млади момко! Вождът те вика!!!
Изненадан и с разтуптяно сърце момъкът се затича и се яви пред вожда на племето, самият Дурак „ Мечът на кръвта”. Той беше наричан така, заради своята изключителна жестокост и кръвожадност към свойте врагове. Неговият меч беше покрит с кръвта на хиляди смели войни по време на войните и всички се страхуваха от него. Вождът се изправи и каза:
– Ипотпал, синко… Ти доказа, че си достоен за уважението на нашите хора. Уби сам свиреп звяр и се би смело в неравен бой, освен всичко останало ти победи !!! Затова те изпращам на лов с мойте войни. Искам да знаеш, че в твойте ръце лежи голяма отговорност, защото ако се провалите цялото племе ще гладува!
– Разбирам – отвърна Ипотпал. – Ще направя всичко възможно да не Ви разочаровам вожде!
Ловната група тръгна да изпълни своята задача. Скоро те попаднаха на стадо мамути и не знаеха дали да се радват или да се страхуват от гигантските животни. Мамутите бяха смъртоносни и не се спираха пред нищо ако бъдат застрашени… Битката беше неравна и нямаше начин да се спасят ако атакуват някое от животните, защото цялото стадо щеше да ги погне. Ипотпал обаче смело се изправи пред по-възрастните и по-опитни войни ловци и им каза:
– Ще изчакаме мамутите да преминат през прохода на „Бялата скала”. Единственото място където могат да намерят вода в този сух сезон от годината, е реката от другата страна.
Войните се вслушаха в думите на момчето и предприеха дълъг поход, за да заобиколят от растояние стадото. Дори и през нощта те продължаваха да вървят и най-накрая успяха да стигнат, преди животните, на върха на „Бялата скала”. Там те започнаха да дебнат мамутите в засада. Не след дълго стадото премина през прохода, а войните изсипаха дъжд от стрели и копия върху тях. Уловът беше невероятен. Никога до сега ловците не бяха донасяли в селото месо от 5 убити мамута. Жените се захванаха да обработват месото, за да не се развали. Работата беше тежка, но нямаха избор ловците бяха сторили повече от достатъчно за благото на селото, а Ипотпал беше официално приет в най-високопоставената бойна група.
На следващия ден започна голям пир. Докато в селото всички пируваха, обаче, на близкият хъл се появи тъмна сянка, която наблюдаваше случващото се. Това беше шпионин, непознат на северния народ чийто поданик беше Ипотпал. Не след дълно сянката изчезна в дълбокия мрак….

- Войнаааааа !!! Изрева стражата.
– Ипотпал излетял от своята колиба с копие в ръка…
Стотици войни атакуваха селото на Ипотпал. Битката беше неравна. Неподготвени и не очакващи атаката войните се биеха без ред и строй, а врагът беше многоброен….
Ипотпал не се страхуваше за своя живот. За първи път той се чувстваше част от своето племе и нямаше намерение да изостави свойте братя. Той смело се биеше, но една стрела го прониза в гърба и той падна окървавен на земята….
След дълги часове младият войн отвори очи и осъзна, че той беше единственият оцелял след жестокото клане. Навсякъде около него лежаха мъртви и окървавени неговите другари. Той с мъка се изправи и започна да търси други оцелели. Изведнъж чу глас:
– Ипотпал, синко ….
Това беше Дурак. Този път свирепият войн не успя да се пребори с подлия враг. Вождът лежеше облян в кръв и целия в рани. Ипотпал се затича и отиде при него. Издъхващ вождът каза:
– Синко… аз…умирам! Ти си единственият, който оцеля и аз вярвам, че ти си единственият достоен да постави новото начало за нашия народ.
С просълзени очи младият войн отговори:
– Но аз … не разбирам… Какво имате в предвид? Какво се опитвате да кажете?
– Искам да кажа Ипотпал… че имам една последна заповед към теб! Искам да заминеш на далече! Замини за североизточния бряг, там намери кораб и отплавай! Искам да отидеш до….. „Островът в мъглата на смъртта”!
Ипотпал изтръпна…. Той си мислешв, че „Островът в мъглата на смъртта” е легенда с която се опитваха да го изплашат като малко дете, а сега изглежда това беше истина…
– Вожде… нима това е истина?
– Да синко! Островът съществува и твой дълг е да отидеш там! Когато стигнеш предай на неговия вожд това!!!
„Мечът на кръвта” откъсна медальонът от врата си и го сложи в ръцете на Ипотпал. След това издъхна…
Ипотпал беше потресен. През целия си живот той мислеше, че „Островът в мъглата на смъртта” е мит за място със страховита армия, която никога не била побеждавана. Тази армия била най-древната позната на света. Дори се говореше, че те били народа, който победил ятото на драконите – страховитите животни, които повели вековна битка с многобройните хора, когато човеците нахлули в техните земи. И сега той трябваше да прекоси половината свят, за да отиде на това страховито място, където не се знаеше какво го очаква. Тежките му рани не му позволяваха да тръгне веднага и се наложи той да остане докато ранато му заздравее (ако изобщо това се случеше). Ипотпал извади стрелата и проми раната си, след това събра необходимите билки и започна своето лечение…..
Мина цял месец, докато треската и температурата на война преминаха. Раната все още не беше напълно заздравяла, но той се реши и тръгна. Самият вожд беше издъхнал в ръцете му и нямаше как момъка да не изпълни неговата воля.
Той вървя с дни докато стигна до още едно опустошено от нашествениците село. Там обаче той намери няколко оцелели, които успели да се скрият по време на кръвопролитието. След като те му разказаха какво знаеха за новият народ в тези земи, той научи и срещу какво неговото собствено племе беше изправено. Нашествениците наричаха себе си „Народа на орлите”. Носеха се слухове, че те имали армия от гигнатски орли, която използвали в случай, когато атаките по земя не били възможни и никой на света не можел да ги победи. Ипотпал потръпна, изпълнен с гняв и омраза към тези, които бяха унищожили всичко познато. Той предложи на войните да пътуват заедно към „Острова в мъглата на смъртта”, където той вярваше, че ще намери помощ, но когато чуха неговите думи другите го сметнаха за луд и го напуснаха. Ипотпал продължи по пътя си, като премина през много разрушени села. Един ден се озова пред потресаваща гледка – стотици роби от по-малките села който се предали без бой работеха върху някаква гигантска сграда. Други от робите правеха скулптори на Гигантски орли, а около тях нямало и следа от жени и деца. Ипотпал беше изпълнен с огромна омраза и безкраен гняв, но нямаше как да отмъсти за смъртта на своя народ. Той се скри, докато падна нощта и след това продължи сркишно своя поход.
Месеците минаваха, сезоните се сменяха, а младият войн продължаваше своя път. Един ден той стигна до голямо селище обградено с висока стена. Дори бяха издигнати огромни кули със също толкова големи лъкове по тях. Навсякъде бяха пръснати факли и цялото поле беше осеяно с остри колове. Когато наближи, охраната на селището го обгради и той беше въведен при вождът на народа. След дълъг разпит, вождът на селището и неговият „Народ на вълците” му повярваха и вождът нареди на стражата да се отдръпне. Вождът разказа на Ипотпал за войната, която водели с „Народа на Орлите” и как тези нашественици се опитвали многократно да превземат неговото селище, но дори и с орлите си те не успели. По земя неговите хора се сръжавали редом с опитомени вълци, които били облечени в тежки брони и който разкъсвали всички нашественици. Кулите били издигнати след първата атаката на орлите. Дори и изненадващата първа въздушната атака била прекратена с хиляди стрели и с цената на много жертви. Ипотпал още един път потръпна от омраза, но нямаше какво да каже. Той вече беше запознат с реакцията на хората, които чуеха за неговият план. Все пак младият войн реши да попита вождът:
– Тръгнал съм към „Островът в мъглата на смъртта” ! Можете ли да ми кажете как да стигна до там?
– „Островът” !? – вождът пребледня… – Момко ти си си изгубил разсъдъка! Това е място, прокълнато и зловещо. На този остров живее най-свирепата армия на света. Те са народ, който незнайно защо живее в изолация от останалия свят, на огромен остров навътре в североизточния океан. Всеки човек, дръзнал да навлезе в техните територии изчезва безследно и никога не се завръща! Виж синко. Аз не вярвам, че ще можем да се спасим от „Народа на орлите”! Техните чести атаки остават народа ми без сили. Орлите атакуват посевите и подпалват всичко. Войни яздят тези гигнатски птици и сеят смърт върху земята… Мойте вълци са безсилни, а дивечът е прогонен към южните земи. Когато храната на народа ми свърши… всички ще се бием до смърт, но няма да се предадем като роби! Предлагам ти да останеш с нас и да се биеш гордо до смърт, вместо да се оставиш доброволно в нейните ръце!
Ипотпал твърдо отказа. Той никога не се отказваше от своите цели и нямаше намерение да го направи сега.
– Не! Аз съм длъжен да изпълня волята на моят вожд и да отмъстя за моя народ. Моля Ви да ми дадете кон, с който да се придвижвам по-бързо.
– Добре млади момко. Ще ти дам един кон и ще ти пожелая успех.